Прощално писмо

Автор: Габриел Гарсия Маркес

---

Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по здравословни причини - рак на лимфните възли. Писателя изпратил на приятелите си следното прощално писмо:

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш.

Покажи на приятелите си какво означават за теб.

---